През пролетта на 1917 година, край Дойран, воините от Девета пехотна плевенска дивизия на генерал Владимир Вазов побеждават страховитите пехотни полкове на Британската империя. По време на артилерийската подготовка англичаните изстрелват към нашите позиции над 100 хиляди снаряда. Нека почетем тези, които знаеха как да мрат за своите отечества.

Баааам! Усещаш как цялото ти тялото се тресе.... Земята трепери като в предсмъртен стон. Баааам! Тонове пръст и камъни литват към небето, сиво-черната маса замира върху синевата , и след миг се стоварва отново върху окопите. Хръъссссс...Грохотът е неописуем..Въздухът не достига...Дробовете са пълни с прах...БАМ! Зъбите ти скърцат , тялото се тресе от страх....Пролет е ....и земята на Дойран е още кална и лепкава. Кръвта я прави още по - прилепчива....Кална слуз, напоена с миризмата на човешка леш... БАМ...!Четвърти ден...работи тежката британска артилерия. Сто хиляди тежки снаряди..Работата на артилерията е да носи смърт. Когато попадението е точно всичко става на мръсна каша - от плът, земя и кости.Няма го вече поручикът Григоров.Толкова млад и напет,като струна...Гордостта на полка, мечтата на всички плевенски момичета...Григоров , знаеше ,че е богаташко синче, баща му е банкер,можеше да изклинчи от фронта...Нима малко лекета се откупиха...Но той избра касапницата. В общата могила легна и твоя селски авер Петьо, дето все лъжеше ,че не е девствен. Срам го беше.Загина си девствен, недокоснат от жена. Няма го и веселия Митко от съседната рота...как хубаво пееше...и все на кеф...Все усмихнат...Душата на ротата....няма да отвори глупавото си магазинче за тютюн.Каква търговия щеше правиш в нашите диви села!?Тишина.....Тишина....Тишина....Неестествено е след целия абсурден грохот... ...Опасно тихо...Скоро полковете на Британската империя ще тръгнат в атака. Някой от тях носят имената си още от наполеоновите войни...Тук е и храбрата ирландска пехота,тези рижави безжалостни дяволи...Тъжния вой на шотландска гайда ги повежда напред.
Ето ги техните тъмни редиците...Крачат момчета от Манчестър и Ливърпул...Крачат хулиганите от вечно зелената Ирландия и юначагите от забулените хълмове на гордата Шотландия....И пак се сещаш за убитите си другари...За погубените мечти..За обречената ти на мъки родина...Половината ти село не се върна от балканските войни.Къра почерня от жени в черни забрадки....Сешащ се отпуската, за баща си, който плака, докосвайки медното кръстче на Свети Георги...Кръст за храброст.Самият полковник Вазов те награди пред цялата дивизия..Докосващ пак простото кръстче...Толкаво е малко и гладко.Свети Георги да ме пази...И мама и тате да ги пази....И сестричето ми...Знаеш какво следва.Знаеш как обичайно отговаря нашата армия на вражата атака. С контраатака. На ножът с нож. На тялото с тяло. На омразата с гняв. Не знаят англичаните какво е гневът на тихия български селянин. Чуждото не щем, но своето не даваме...А земята в която си се вкопал е българска....Поглеждаш наляво и виждаш капитан Иванов. Слаб , брадясал, с мърлявия си прокъсан шинел...и очи, които не блестят, а горят трескаво . Вижда ли си го действие. Щикът е продължение на тялото му. Никога няма да познаеш професията му-кротък даскал по литература, имащ дарбата да борави с щик. Толкова кротък , и толкова жесток. Гъстите редици на британците приближават...Защо мълчат нашите картечници?Нима няма оцелели....И тогава чуваш пронизителен писък. Не е картечница. Това е наша родопска гайда.Отначало я помисли за писък,но не , това е мелодия...Знаеш и кой е гайдарят-Асенчо...с неговите неспирни хора....Но тази мелодията е друга...игрива ,но и заплашителна....Думите сами размърдват напуканите ти устни...Шуми Марица окървавена...Плаче вдовица...Не си разбрал когато се си се изправил...Марш..марш...генерала наш....Искаш да пееш, но от от гърлото ти излиза само сподавен стон. Хрип. И едно хрипливо ура....се разнася над смълчаните дойрански полетата...Нестройно,но мощно, страшно, българско ура британските редици замират. Това е точката на пречупване. Воля срещу воля. Страх срещу страх. Смелост срещу смелост. Бойния строй на имперските полкове се разпада. Човешкото надделява. Ужасна е българска атака на нож. Тя се спуска като една брадясала лавина. Потънала в кал месомелачка. Машина за победи. Нищо не може да я спре. Възторгът надделява над мъката ти, над гладът ти,над умората ти. Твоите другари са твоите криле....
Нещо те блъска в гърдите. Удря те като оловен чук. Вече не виждаш врага, а виждаш безкрайното синьо на небето. Толкова е далеч това небе и толкова близо. Боли те, но е сладко. И гайдата продължава игриво да свири...Шуми Марица...Всъщност ти никога не си виждал Марица...Нищо... Спокоен си. Ти падна, но победи.