Понякога си задавам въпроса какво би се случило с Левски, с Ботев, ако не бяха загинали? Дали щяха да бъдат смачкани и омерзени от политическата суматоха след освобождението, изпълнена с преврати и контрапреврати, политически сделки и нечиста игра? Може би щяха да имат съдбата на големия държавник Стамболов, съсечен с ятагани, с отсечени ръце.

Всъщност Левски и Ботев стават национално известни, благодарение на двама други велики българи: Захари Стоянов и Иван Вазов. Сега се кълнем в тях, но нека не забравяме майката на Левски – Гинка Кунчева, неговият брат, Тодор Кунчев, който е участник в ботевата чета, ранен, заточен в Диарбекир, връща се у нас без един крак, принуден да проси. И двамата  умират в мизерия, без грам грижа от държавата, в чиито основи техния син и брат е вградил и себе си.

Прочутата любима на Ботев – Венета, след освобождението е оставена на толкова мизерна пенсия, че я връща на тогавашното народно събрание. Защо тук е имало прения, дебати, ехтели са възгласи: „Коя е таз Венета?“ и „Какво пък толкова е направил този Ботев?“? Може би затова в тефтерчето на Левски виси онзи въпрос: „Народе“, с три въпросителни? А ако днес си зададем въпроса дали наистина живеем в чиста и свята република, сигурен съм, че отговорът е мъчителен за всеки един от нас. За това нека тези дни, преди да се впуснем в партийни битки, бъдем смирени пред смъртта на мъченика ни – великия Левски, и ако можем да му отдадем поне малко искрена чест. Или да се надяваме на думите на майка му, Гинка Кунчева, която, узнавайки за смъртта му,казва: „Няма да варя жито за моя Васил, защото той е жив“.